Животът ни лош е, но хората са криви
Обичай го !.... Ще стане по добър
Ще минат утре есените сиви
и ще разцъфнат пролети за нас....

И все така замислен ми говори,
и сякаш гали моята душа....
Вълшебна книга сякаш ми разтвори,
и нови мисли почвам да чета.

И все така със стария огняр -
в огнярната, пред бедната му къща.
Той вече ми е близък, скъп другар
и прежната ми бодрост за завръща.

Любим народ,
с ожулени работни длани,
ти имаш много умни дъщери -
от твойта кръв и плът са изковани
и твоя дух в сърцата им гори.

Те уж са кротки, весели засмени,
но щом дългът към теб ги призове,
като тигрици стават разярени -
срещу озъбените зверове.

С една от тях другарски ще се любим
и в кървав бой със твойте врагове,
живота си ний може да загубим
но ще ти бъдем верни синове.

Сърцето ми е пълно с любов
сърцето ми е любовна песен пее,
и в мъките от ужаса суров
едно сърце любовно ще я грее.

Ще мразим черния живот
ще любим утрешния ден
и на живота в бурния възход
ще крепне нашата любов.

Сърцето ми е пълно със любов,
сърцето ми любовна песен пее,
и в мъките от ужаса суров,
едно сърце любовно ще я грее

Осъме сребрист Осъме,
помниш ли лунната вечер?
Вятърът волно развея
гордите стари тополи,
златния месец огрея
твоите къдри сребърни.
Стратеша тихо зашепна
стари хайдушки легенди.

Бяхме край тебе с нея,
моята мила Лиляна....
Вятърът повея - развея
нейните черни къдрици,
месецът пламна - запали
двете любими звездици -
две очи мили за мене.

Осъме, сребрист Осъме,
то беше вечер чудесна:
радост в гърдите гореше,
радост на волни младежи,
вяра очите зареше
вяра и буйни копнежи.

Тъй беше, братко, тогава,
знаеш ли днеска какво е?
Крехкото цвете загина
и старата мръсна тъмница
в третата черна година
след тази вечер паметна.

Не можа, братко, да ида
сетен път мъртва да видя
моята мила другарка,
сетен път да и занеса
нейните рози румени.

Осъме, сребрист Осъме,
как да си братко разсея
черната мъка по нея?
Да не съм в тази тъмница
с черни решетки - прозорец
бих идвал вечер край тебе
мъкта да си разправям.

Ти ще я, братко измиеш
в твоите води студени,
Стратеш ще си запее
старите песни хайдушки
и ще се, братко, разтуша.

След зимата идваха пролетни птици
за радост да пеят по нашите места,
а в тази омразна сурова тъмница
прелитаха твойте любими писма.

В тях имаше нежност и топла утеха,
в тях бликаше свежест от външния свят

И вечно пред мене - за мене цъфтяха

Очите ти черни в пролетен цвят

Любима другарко, тъй идваше пролет
и в моята клетка от хладен бетон -
аз сякаш долавях пак птичия полета
високо в небето - на синия фон.

То пролет не беше и тук не цъфтеше
ни люляк, ни рози, ни ален божур,
а твоята обич за мене гореше -
тя беше и пролет, и слънчев лазур.

Дойдоха ли птички таз пролет в полята,
полята покри ли килим от цветя -
защото тук вече не с стигат писмата
и пролет при мене не се разцъфти.

Напразно ги чама аз всяка привечер
да кацнат при мене, тъй както преди,
съмнения глождят душата ми вече,
тревога разтърсва младежки гърди.

А колко е тежко да бъдеш разлюбен
след толкова трепет по скъпа жена!.....
Злорадствай животе, жесток и безумен!
Злорадствай, тъмнице, над мойта злина!

Линеят цветята без пролетни листи,
орелът бе пролет умира - но аз,
но аз ще живея без пролет лъчиста
и с твърдост ще чакам свободния час!

В гърба ми мършав впил се жадно
уста и зъби като смок,
а по решетките влажни
струи младежкия ми сок.

Но пипалата ти не чувствам.
Защо ли те ме гнетят?
Защо за болките съм чужд и
днес раните не ме болят?

О, тъй съм затънал от болки,
че вече съм загубил свяст.
Но аз не хленча, аз не моля -
ще се държа до сетен час!

Така си ми близка, а тъй си далече
Възторжена пролет от чужди страни
че само те чувствам от сутрин до вечер,
Жестоко потискан в студени стени!....

Приветстващ ме сутрин с пламен изгрев,
разплискал в решетката ручей лъчи,
сбогуваш се вечер от хълма насрещен,
щом залез в небето нощта скачи.

А в теб съм влюбен, ревнувам те даже
и трепна в ужас за твоя живот,
и нека врагът ме с бесилка накаже,
аз вечно ще бъда той войник!

Ще гния в затвора, ще любя простора,
ще дрънкам вери от тежък метал,
ще мъкна теглата на честните хора,
без робска въздишка, без робска печал!

А ти ме приветствувай през мойта решетка,
размахала сутрин другарска ръка
и плискай в кръвта ми любов ненаситна
любов към народа, любов към света!

Така ще те чувствам да бликаш в кръвта ми
и в зной да изгаря жестоко тегло
и нека да гасне в затвора младостта ми -
аз горд ще угасна, с гордо чело!

Небето бълва канонада дива
и огнени рала раздират мрака
Аз гледам през решетката ръждива
как в бурята сега прелита влака.

С огнени очи сече тъмата -
промъкнал с грохот тежките вагони,
лети, лети надолу в дъжд и вятър,
та роден край в предутро да догони.

Кога ли с този влак ще си замина
през бурна нощ към бащината къща -
и майка ми в просънища да види:
освободен, сина й се завръща?...

Не знам, а вънка бурята боботи
и огнени рала дерат простора
и в тази дива музика без ноти
сега трепери даже и затвора.

...Изгонен звяр от своята бърлога,
преди нощта да плисне мрак,
помъкнал смутната тревога
лети по линията влак.

Претъпка е от хора бедни,
опърлени от жетвения труд,
напуснали полята хлебни,
потръпват в неговия скут.

Какво те чака, страдаща родино?
Каква ли участ днес врагът кове
в тези дни на кървава подялба
на твоите родни скъпи синове?....

А нас .... а нас каква ли участ чака,
из тези мрачни клетки от бетон,
когато вън картечници затракат,
залегнали по смръщени склон?

Ще ревнат мощно зверските топове
и ще посипят злобно над градът
на своя гняв зловещите отрови
от газ, желязо, барут и смърт.

Ще прелетят небесни аероплани
на хищни, вражески ята,
пожар живота ще обхване
и само пепел ще остане
от фабрики, къщурки и стени.

Къде ще бъдат хората тогава
сред тези страшни пепелища?
Какво ще стане с родните огнища,
С родината на моя клет народ?...

Свободни братя от полята,
махали, сега и градове,
поръка искам да изпратя
до всички верни синове
по гордия баща - Балкан.

Послушайте, хайдушки синове:
бранете нашата родина
от родни и чужди врагове,
пък нека аз и тука да загина!

...В бездействие в затвора да загина,
когато вън съдбата се кове
на мойта мила, страдаща родина
всред кръв, пожарище и боеве!

Сгреших ли някога, родино,
та ме лиши от правото на син?
Обезчестих ли святото ти име,
земята ти, народа - исполин?

...Но сякаш чувам думи нажалени
да ми шептиш през сивите стени:
"Не сте вий днес затворени от мене,
отрупани от горести злини..."

Разбирам те родино натъжена,
разбирам твойта майчина печал,
разбирам те - ти си угнетена
и теб е някой в пранги оковал.

Стени, стени, сърце ми ще се пръсне,
ще закипи горещата ми кръв
и ще полей ръждивите решетки,
да изгори престъпната им стръв.

И като син, обичащ свойта майка,
ще бъда твой в решителния час,
ще полетя в полетата ти бойни,
за да изпълня своя дълг и аз!

Но спри, сърце! Нима си само ти!
Познавай, майко, твойте синове -
стоманен пулс в гърдите им тупти,
щом твоя глас към дълг ги призове.

Гърдите им пожарен пламък крият,
сърцата им за подвизи горят -
за твойта участ, майка, ще се бият
и светли дни за тебе ще изковат.....

Когато на Дунав се мръкне
и сънен Балканът заспи,
отново в полетата бойни
пожара на бунта гори.

Отново вървят септемврийци....
За всеки загинал герой
Те мрачно проклинат: "Убийци,
ний пак ви зовеме на бой!"

Ний искаме пак свободата,
земята и нашия труд,
че ние твориме благата
със сърпа и тежкия чук.

А тихия вятър отнася
гласа на прикрития враг
и глуха закана оглася
селото и дивия град.

Кълнем се в смъртта ви другари,
и във всеки загинал герой,
че скоро часът ще удари,
часът на щастливия строй.

Червено слънце ще грейне
във всички беднящки сърца
И в новия кървав Септември -
кълнем се - ще бием врага!

Земята на Ботев и Левски
отново е робска земя.
Балканът с хайдушките песни
отново размирно запя.

Кой люби народа поробен
и пази завета велик -
на Левски завета бутновен -
при нас нека дойде войник.

Министри продават народа,
стражари бесилки коват.
Да вдигнем народа в тревога
избитите жертви зоват.

Народната мъка запали
в кръвта ни хайдушки пожар,
затуй сме ний знаме развяли,
тъй както развял бе Чавдар.

Със ботевски пламък в борбата,
на Левски с духа несломим
ний търсим в борбата разплата
и робски вериги рушим

Кой люби народа поробен
и пази завета велик -
на Левски завета бунтовен -
при нас нека дойде войник.

Самин в студената гора,
където диви зверове реват,
(а зимата натрупали снега
на преспи - цели планини)
той крачи в гробна тишина
понесъл пламък за борба.

Далеч в тъмата е града,
надникнал с мека светлина,
а там бесилката коват
и вече въжето плетат,
да бесят скитника злочест,
понесъл робския протест.

А в къщичката край града
сега ридае грохнала жена,
прегърнала студения портрет
и сълзите обилно все текат,
изливат болка на сърце
дълбаят бръчки по лице....

Горещи майчини сълзи
гореща майчина любов,
животът е безмилостно суров
за всяка майка на герой

Любимо чедо, синко мой, здравей! -
от старата майка приеми привет!

Години вече, мили синко,
откак дома не се завръщаш,
да те погали майчина ръка,
да те целуне майчина уста.

Години вече мили синко,
смъртта е сякаш
бедната ни къща
покрила с ледени коси

Аз често влизам в малката ти стая,
целувам твоя скъп портрет,
праха почистя сложа нов букет
от свежи алени цветя
И гледам всичко пак да ти е в ред.

А снощи Живка идва да ме види
и ми донесе люляк и божур.
За теб говори с пламнали очи
и с топла вяра, че ще завърнеш ти
и нов живот по нас ще закипи.

Прегърнах я и сладко я целунах
и сякаш теб целунах синко мой.
Но скъпа рожбо,
нощта прихлупи ли на двора
и селото потъне сън.
Край нас пристъпят някакви си хора,
дебнат и слухтят.

Пази се, миличко дете,
отвсякъде те дебне враг!
Недей си идва, крий се по горите
и винаги бъди на щрек.
А Живка казва - честичко ще идва
и в приказки за теб ще се тешим.

Дано пък чедо, скоро да се свърши
горчива орисия - черното тегло,
дома да се завърнеш двама да се срещнем
да ти целунем гордото чело!

Прощавай синко мой,
привет на твоите другари,
подгонени от топлия си кът,
привет от Живка и от мен.

За мен е черната гора,
Под мен разкаляна площ,
а ледена черна пещера
потиска есенната нощ.

Разтърси гръм земята,
светкавица разкъса мрака,
а тя русалка в детския ми сън-
видях самичка да ме чака.

"Здравей другари"! Стиснах и ръка
и седнахме на мокрите скали
Под нас реката с мътните води
протестно бясно ромоли.

А бурята на гладните тълпи с гнева,
люлее нощната тъма...
"Прибраха татка - за да се не върне:
любима майка в тюрмата прибраха,
а мен подходина в гората....."

Светкавица отново разпокъса
парцалите на есенната нощ
а нейното възпламнало лице
погълнало светкавичната мощ,
ме гледаше с очи размирни
потънали в образ и любов

За теб не би черковната камбана
и поп на гроба ти не пя -
на вековете глупостта събрана
в парцалите с по попски стихове.

Но всякаш трясък от граната
разтърси робските души,
Едно сърце в борбата за разплата
завинаги престана да тупти.
Във лунна нощ, пред гроба ти събрани,
другарите от твоя смел отряд
в юмрук издигат тежките си длани
и клетва дават, че ще победят.

Луната къпе свидното им знаме,
обагрено в размирното сърце
на падналите в боя партизани,
към нов живот протегнали ръце.

Ще бъдем Мишовци в борбата! -
пред гроба четници мълвят.
И с песни тръгват към гората,
поели Мишовия път.